Стихове на Юнус Емре: Вечна мъдрост и български превод

Защо през 2025 г. трябва да четем стиховете на човек, живял преди повече от 700 години в Централна Анадола? Отговорът е прост: защото Юнус Емре не е бил само поет, а лечител на човешката душа. Във времена, в които често губим ориентация, неговите думи действат като компас, който ни води обратно към същественото: към любовта, толерантността и към самите нас.

Юнус Емре (ок. 1240–1320) е най значимият глас в турската суфи традиция. Докато неговите съвременници често са пишели на персийски или арабски, Юнус е избрал чистия, народен турски език. Той пренася високата мистична философия на прашните улици на Анадола. Подобно на историческия дух, който можете да усетите в Сьогют, неговото послание е било радикално и остава такова и до днес: пътят към Бога не минава през догмите, а през човешкото сърце.

Лична бележка относно превода

Живея в Ескишехир – градът, в чиято земя Юнус Емре намира своя вечен покой (в село Саръкьой). Като почитател на неговата философия, си поставих за задача да пренеса мислите му на български език. При това не се стремя към академичен, буквален превод, който често убива духа на поезията. По скоро се опитах да уловя ритъма и сърцето на неговото послание.

Базирайки се на източници от Министерството на културата и туризма, интерпретирах тези стихове така, че да бъдат достъпни за модерния читател, без да губят своята мистична дълбочина. Текстовете са придружени от илюстрации, вдъхновени от неговите визии.

1. Изгнанието на душата

Това стихотворение ни напомня, че всички сме пътници и истинският ни дом не е в материалния свят.

Божият блясък изпълва света, широк и необятен,
но същността Му остава скрита в миг непонятен.
Не търси отвън, а в себе си погледни със вторачване,
защото истината в сърцето е вечното мъдро излъчване.

Отвъдното за окото остава все още закритио,
затуй нека земните ни дела са чисти и открито.
Изгнанието носи болка, като камък тежък и студен,
който веднъж си е отишъл, не се връща в земния плен.

Така че нека бъдем приятели, живота да подсладим,
бремето да споделим, щом се поздравим.
Обичай и бъди обичан, цени слънчевия лъч светъл,
защото тази земя не принадлежи на никой отделен.

Юнус говори ясно, за да чуе всеки човек,
думи, които ехтят от сърцето, век след век:
Живейте добре и праведно на това земно кълбо,
защото никой не остава вечно в това земно лоно.

2. Луната в сърцето

Когато сведа лицето си ниско към земята,
виждам отново полумесеца горе в небесата.
Дали е зима или лято, към пролетта те се стремят,
за мен всеки ден е празничен път.

Никой облак не бива да дръзне светлината да скрие,
лунното сияние, в което волята ни се мие.
От земята до небето проблясък се буди в нощта,
като танцуващи звезди под лунната светлина.

В покоите на сърцето светлината се ражда,
която прогонва мрака и никога не угасва.
Как може в това пространство, толкова светло и чисто,
да има място за сенки и мрачно униние мъглисто?

3. Истинското знание (İlim İlim Bilmektir)

Това е едно от най известните стихотворения на Юнус Емре. То критикува празното книжно знание, което не води до себепознание.

Знанието е да разбереш света навред,
но истинското знание е да видиш себе си отпред.
Ако не знаеш кой си в най дълбоката си същност,
каква е стойността на знанието, трупано с повърхност?

Четеш и учиш, за да откриеш истината свята,
но позволяваш само на думите да те обвържат в тъмнината.
Ако четеш, но смисъла не усещаш с душата,
напразно е всичко, накъдето и да водиш стъпалата.

Не казвай: „Чехъл съм, аз съм учен и вещ“,
ако сърцето ти не се обръща към истината като свещ.
Ако не разпознаеш същността, пречистата и свята,
пътуването ти остава празно, като сянка на земята.

Четири свещени книги, натежали от мъдрост голяма,
но една единствена буква често тежи повече от тяхната панорама.
Ако не виждаш Единното в многото, което те заобикаля,
кажи ми тогава, защо въобще четеш тази скрижала?

Юнус Емре ти говори силно и ясно в захлас:
„Прави поклонение хиляди пъти, година след година, в този час.
Но попиташ ли ме какво Бог най много обича?
Това е сърцето, което на ближния се обрича.“

4. Алхимичната сила на любовта

Слушайте добре, приятели, близки и любими,
любовта е това, което ни движи във векове незрими.
Сърце, което никога любовта не е познало,
е като мъртъв камък в пустинно одеяло.

Какво расте в сърца, толкова твърди и студени?
Първо нежни думи, но гневът следва в мигове променени.
Тихият шепот бързо се превръща във вик и раздор,
една искра е достатъчна за война и позор.

Но любовта кара душите като восък да се топят,
кара цветята дори през зимата да цъфтят.
Само каменните сърца, мрачни и тежки от власт,
никога не откриват пътя към сгряващата светла страст.

Който истински разбира божествената мъдрост свята,
е като океан, който не познава края на земята.
В дълбините трябва да се гмурнеш, далеч и дълбоко,
за да намериш бисери в мистичното високо.

5. В гробовете открих нации

Едно „Memento Mori“ (Помни смъртта), което ни напомня за равенството на всички хора пред смъртта – било то крал или просяк.

В гробовете открих народи, някога пълни с живот,
могъщи и горди, стремящи се към вечен възход.
Смели души, чиито истории вятърът е отнесъл,
там, където сега над надгробните камъни той е надвесен.

Министри, учители и герои от минали дни,
смъртта не прави разлика, колкото и да се цени.
Техните дни сега в нощ са обвити без глас,
съдбата се е изпълнила за всички в своя час.

Прав беше пътят им, никога не се поколебаха,
с пера те поезия вдъхновено писаха.
Като славеи звучеше тяхната песен звънка,
сега всички почиват в тишината тънка.

Коне вдигаха прах, фанфари ехтяха навред,
с тъпани те тръгваха на война в своя ред.
Някога пред тях се прекланяха суша и море,
сега властта им е само легенда, която в прахта ще спре.

Прочетете също: Стихове на Назъм Хикмет: 10-те най красиви творби

6. Книгата на тялото

Навлязохме в царството на прозрението свято,
разбрахме тайните на земното пътуване богато.
С небето като вихър, земята като слой и покров,
под хиляди воали открихме светлина и благослов.

Нощ и ден, на планетите вечният ход,
свещени думи се разкриха пред нашия род.
Пътуването на Мойсей, на храма блясъкът велик,
всичко, което рогът на Исрафил е изваял в този миг,
цялата тази мъдрост, толкова истинска и чиста,
открихме в тялото, в човешката същност лъчиста.

Тора, Псалми или Коранът със своя напев,
техният най дълбок смисъл не е принуда или гняв.
Техните истини, без воал и без излишна украса,
открихме в човека, а не в хартията на някоя класа.

7. Езикът на 72-те нации

В тишината нека се вслушаме в гълъбите кротки,
когато душите им в мъдрост шумят като в лодки.
Разбрахме всичко, без да чуем нито една дума,
защото истинското разбиране никой не може да погуби в шума.

Прегърнахме любовта, станахме влюбени дори,
във всеки момент, който е преходен и гори.
Бог раздели народите на седемдесет и два езика,
но в любовта постигнахме единството, което ни вика.

Смиреният Юнус изпълва земята и въздуха навред,
като цвете със своя аромат и багри като мед.
Под всеки камък там чака светлината с очи,
и истината, тя никога не ни лъже, а мълчи.

8. Отвъд ритуалите

Нашите закони са написани по начин различен,
никоя догма не може да прогони духа ни обичен.
Не се делим на сектанти и набожни в този свят,
чакаме истината да дойде със своя вечен цвят.

Без вода за ритуалното измиване и дълга свята,
нямаме нужда от ръце и нозе в тишината.
Защото нашата молитва е вътрешен звук и зов,
вечен, тих и смирен славослов.

Дали е Кааба, джамия или молитва в усамотение,
всеки следва своя собствен път и вдъхновение.
Кой кой е? Кой е прав? Кой в грешка се е озовал?
Утре ще видим кой е бил объркан и не е разбрал.

Юносе, обнови душата си бързо и с плам,
дръж приятелите в сърцето си, като полъх нежен там.
Разпознай силата, която в теб почива в покой,
и чуй шепота на любовта, толкова добър и твой.

9. Реката на единството

От извора на истината пием бистра вода,
и възкликваме изумени: Аллаху Акбар под свода.
В океана на силата гребем напред и нататък,
със сила достигаме сигурния бряг, макар и кратък.

Отвъд хълмовете, горите и ливадите зелени,
се учим да се доверяваме на божествените степени.
Нашето пътуване е благословено, стъпка по стъпка,
вземаме със себе си възхвалата към Създателя в тази люлка.

Подобно на турското килимарство, където всяка нишка има смисъл, ние сме като река, оформила равнините в замисъл.
Влели сме се в морето, където прибоят бушува с мощ,
после в изобилие, като дъжд в прохладна нощ,
сме станали едно с голямото море в безкрая.

Като слуга пред вратата на Таптук стои той тук,
Юнус бедният, на път към Теб без звук.
Някога беше „суров“, сега е „сварен“, пречистен и цял,
в съвършенство най сетне да бъде е доживял.